Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2011 10:12 - Панацея ли са капиталовите пенсионни фондове
Автор: solidarnabulgaria Категория: Политика   
Прочетен: 3683 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 05.12.2011 12:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Панацея ли са капиталовите пенсионни фондове

Прибързаните реформи могат да доведат до сегмент от пенсионери с високи средни пенсии и голяма маса от възрастни хора без право на пенсиониране, живеещи в бедност

Боян Захариев
Директор на програма "Управление и публични политики" към Институт Отворено общество – София.

image

Промените в пенсионната система, предложени през последните седмици от правителството станаха повод за социални протести и поставиха темата за необходимите реформи в пенсионната система в центъра на общeственото внимание.

Дискусията за пенсиите, а и в други страни, е силно идеологически заредена. Предпочитанията са свързани както с личния интерес, така и с определени разбирания за ролята на държавата в пенсионната система. Не знам дали това е полезно, но е може би неизбежно. Нямам претенцията да изляза извън контекста на идеологическия дебат, но ще се опитам да подкрепя тезите си с данни от надеждни източници без да изкривявам интерпретацията им.

Още от самото начало мненията на европейците за пенсионната реформа са разделени, а предлаганите решения са най-разнообразни. В страните с относително ниска пенсионна възраст хората са по-склонни на увеличение на възрастта за пенсиониране, а в страни с относително висок коефициент на заместване, т.е. там, където пенсиите са по-близо по размер до средните доходи, хората са по-склонни да приемат относителна намаление на размера на пенсиите. В страни пък с относително ниски осигурителни ставки като България е нормално да бъдат обсъждана и възможността за тяхното увеличаване.  

Търсенето на подходящ баланс между капиталовите фондове и разходопокривните системи добавя допълнителен акцент в дискусията, която без друго не е лесна. Нека напомня, че в капиталовите фондове парите най-често се влагат по лични сметки с цел да бъдат инвестирани и да носят добра годишна възвращаемост, а разходопокривната система използва събраните днес средства за изплащане на пенсиите на днешните пенсионери. В този контекст понякога се говори за това, че разходопокривните системи не разчитат на инвестиции. Всъщност, както посочват някои изследователи, раходопокривните системи разчитат на особен тип инвестиция – инвестицията в хората през образователната система. Защото гаранцията за изплащането на бъдещите пенсии са сегашните деца. В много отношения тази инвестиция може да бъде по-надеждна и с по-голяма възвращаемост от инвестициите в акции, облигации, депозити и останалия микс от по-екзотични инвестиционни инструменти, които се срещат в портфейлите на пенсионните и инвестиционните дружества. Ако производителността на труда нараства, намаляването на броя на работещите и увеличаващия се коефициент на възрастова зависимост няма да бъдат толкова голям проблем.

При всички положения обаче дългосрочната статистика сочи, че общите доходи, от които растат пенсиите се увеличават по-бавно от пазарната стойност на частните инвестиции. Сметката изглежда проста, но въпросителните са всъщност много.


Нека погледнем някои важни за пенсионната система статистически данни. Така нареченият общ коефициент на заместване, тоест съотношението на дохода на хората на 65-74 години спрямо хората на 50-59 години показва, че в България през 2010 г. той е сред най-ниските в ЕС – 43% при 53% средно за ЕС. През 2009 г. този коефициент е бил много по-нисък, като данните за 2010 г. отразяват вероятно пълния ефект от последното увеличение на пенсиите от 2009 г. в съчетание с възможна стагнация или спад в доходите на хората в предпенсионна възраст в резултат от безработицата, съпътстваща икономическата криза и свитите програми за заетост.

Другото, което прави впечатление, гледайки данните за данните за страните от ЕС по този показател е, че разликите в коефициентите на заместване не са непременно между страните със значими капиталови схеми и тези с разходопокривни схеми както често се твърди в българския обществен дебат върху пенсиите.

image

Сравнете например данните на Евростат за Холандия, където има развита система от капиталови фондове с тези за Австрия, където такава система няма. Във Великобритания, за която няма данни за 2010 г. общият коефициент на заместване за последните няколко години е около 44%. Ако погледнем извън ЕС, в Швейцария, където държавната пенсия осигурява само необходимия минимум, а има развита систева от професионални пенсионни фондове, участието в които е задължително за работещите, ще видим, че там коефициентът на заместване на дохода през 2008 и 2009 г. е 36%, т.е. не е впечатляващ. Горната таблица не включва личните осигурителни вноски в частни пенсионни фондове (извън професионалните схеми, които са основни), така че сравнимостта между страните е ограничена, но все пак дава добра представа. А и целта ми не е да правя необосновани обобщения, каквито има достатъчно в българския дебат за пенсионната реформа, а само да обърна внимание, че трябва да сме много внимателни в даването на примери и интерпретирането на чуждия опит.

Нека погледнем и примера на Естония – една страна, която по отношение на пенсионната система има показатели доста близки до нашите. В Естония общите здравни и осигурителни вноски възлизат на 33% от брутното възнаграждение, като 13% от тях са здравно, а останалите за т.нар. социални данъчни вноски. От 20-те процента, предвидени за пенсии, 16% отиват в разходопокривната система на държавната пенсия, а 4% в задължителната частна пенсионна система. Към тези 4% всеки осигурен добавя още 2% от брутното си възнаграждение. Виждаме, че Естония няма по-ниски осигурителни ставки от България, нито е заложила на голям капиталов стълб. Важните за пенсионната система демографски показатели също към момента са много сходни с нашите, макар че в дългосрочен план демографската прогноза за Естния е малко по-блатоприятна. При тази система Естония успява да осигури на пенсионирете си един доста по-добър коефициент на заместване на дохода – с повече от 10% по-висок от нашия. Сивата икономика в Естония, при цялата несигурност на подобни оценки, предполага се е с доста по-малък дял от българската, а събираемостта на данъци и осигуровки е съответно значително по-висока при сравними или малко по-високи ставки от българските. Т.е. по-добрите показатели в случая очевидно не се дължат на облекчаване на данъчното и осигурителното "бреме", а на нещо друго. Въобще, погледнато в общоевропейски, а и в глобален план

трудно ще откриете емпирично
потвърждение на известната мантра,

че в данъчни и осигурителни системи с по-ниски ставки непременно има по-висока събираемост. Връзката е много по-сложна и минава през качеството на институциите в публичния сектор, предприемаческата култура, включително чувството за социална отговорност и не на последно място – общата нагласа в обществото, моделирана от досегашните традиции, публичното говорене и други фактори.

Що се отнася до разходите за пенсии като процент от БВП, а това е основен макроикономически индикатор за предстоящият натиск върху пенсионните системи, България съвсем не е най-засегната страна в ЕС. Като цяло прогнозите за България до 2060 г. са малко по-благоприятни от средните за ЕС като през следващите 10-тина години предстои период на стабилизиран или даже леко отслабващ натиск поради временни подобрения в демографските съотношения.

image

Този натиск зависи от коефициента на възрастова зависимост за населението на 65 и повече години, който в България към 2060 г. се очаква да бъде един от най-високите в ЕС – населението на 65 и повече години тогава вероятно ще бъде около 60% от населението в трудоспособна възраст. Подобно и по-високо от това равнище на коефициента ще имат и още няколко страни от Централна и Източна Европа. Натискът зависи също така и от коефициента на заместване на дохода, т.е. от размера на пенсиите сравнен с предпенсионните доходи, който в България е относително нисък. Естествено, независимо от това колко силен е натискът, той може да бъде фатален за пенсионната система

при нереалистично ниски ставки
или ниска събираемост

– а в България, струва ми се, имаме комбинация и от двете.

Нека кажем и няколко думи за евентуалното нарастване на размера на капиталовия сегмент от пенсионната ни система, което изглежда като относително лесно решение. Условията при които капиталовите фондове имат по-висок ръст от приходите в разходопокривната система са добре известни. Основното е възвращаемостта от капитала да е по-висока от средния ръст на доходите. Това условие в дългосрочен план се изпълнява, но не можем да го ползваме като единствен или основен аргумент. Съпътстващият риск, справедливостта социалната приемливост на крайния резултат са не по-малко важни условия. Капиталовите пенсионни системи при определени условия имат потенциала да създадат много голяма бедност дори при много добри резултати на пенсионните фондове и много висока средна пенсия. Нека само за да илюстрираме етичната дилема, си представим една несъществуваща пенсионна система, да я наречем късметовъзнаграждаваща, при която средната годишна възвращаемост е рекордно висока, тъй като бъдещите пенсионери в схемата са любители на риска и са се съгласили всичките им пари да бъдат вложени в най-високорискови инструменти. За простота можем да си представим, че преди пенсиониране се разиграва лотария и един от 100 получава пенсия която го прави мултимилионер, а останалите 99 остават без нищо. За мен подобна система независимо от макроикономическите й достойнства и дори ръста на средния доход ми изглежда неприемлива. Ако се приближим с една стъпка към реалността, бих казал, че резултатите от дейността на капиталовата пенсионно осигурителна система например в страна като Чили ми изглеждат неприемливи, въпреки високите средни показатели.    

Второто важно условие за нормалното функциониране на капиталовите схеми е хората да имат като цяло предпочитания към спестявания за относително далечни бъдещи периоди, отколкото към използване на ресурсите сега. Това условие не винаги е изпълнено и по тази причина голяма част от хората не се втурват да инвестират в лични пенсионно осигурителни сметки без законова принуда. Ако липсват добри държавни институции, които могат следят и гарантират редовността на вноските много хора, особено по-младите, са склонни да отлагат грижата за пенсионирането си за неопределен бъдещ период или да приемат компромиси по отношение на вноските на работодателите, докато стане много късно. Крайният резултат е сегмент от пенсионери с високи средни пенсии и голяма маса от възрастни хора без право на пенсиониране, живеещи в бедност. Т.е. има сериозни емпирични данни, че проблемът за събираемостта на вноските, който не изглежда да сме решили, не отпада при капиталовите пенсионни фондове, а може дори да се задълбочи, ако държавата реши, че това са частни отношения, в които няма нужда да се намесва или се провали в регулирането на дейността на частната пенсионна система. Струва ми се че в България тези рискове трябва да бъдат оценени като много високи.

Бързото увеличаване на пенсионната възраст в момента излезе на преден план като основен инструмент за балансиране на пенсионната система, затова заслужава да му отделим специално внимание. Тази мярка естествено намалява общата стойност на анюитета на получаваната от всеки конкретен индивид пенсия. Това намалява бремето върху пенсионната система (срещу повече години вноски стоят по-малко години получавана пенсия) и би трябвало да насърчи хората да работят до по-късна възраст. Въпросът обаче е има ли място на пазара на труда за тези работници и искат ли работодателите да наемат хора в предпенсионна възраст? Ако отговорът на този въпрос е "да", тогава ни остава да помислим има ли опасност тези възрастни работници да изместят на пазара на труда някоя друга група. При високи нива на безработица и десетки безработни на едно обявено свободно работно място този ефект е гарантиран. За да разберем струва ли си да го предизвикваме остава да оценим неговите последствия. А те могат да бъдат най-различни.  

Ако пък се окаже, че за възрастните намирането на работа не е толкова лесно и те са нежелани за работодателите, тогава увеличаването на пенсионната възраст води до рязко спадане на качеството на живота на хората в предпенсионна и пенсионна възраст,

особено от първите поколения,
изненадани от реформата.

Нека кажем, че най-вероятният ефект е комбинация от изместване на други потенциални наети лица и липса на възможности за намиране на работа, като по-масов ще бъде вторият ефект. Изместването ще се случи предимно в по-висококвалифицираните сегменти от пазара на труда, които в България са малки, но важни. Т.е. на работа до по-късна възраст по-лесно ще останат по-висококвалифицирани специалисти. По-ниско квалифицираните ще срещнат проблеми с оставането на работа и намирането на нова.

За съжаление изследванията сочат, че антидискриминационното законодателство или други регулационни мерки за защита на работните места на възрастните работници, не винаги дават резултат, а понякога имат дори обратен ефект. Всъщност те работят относително добре при защитата на тези, които трябва да запазят работните си места, но могат да увеличат затрудненията при намиране на работа за търсещите работа. Това, което върши работа са пакети от стимули за работодателите да наемат и оставят на работа възрастни служители, подобни на програмата "помощ за пенсиониране", която допреди старта на новата вълна от пенсионната реформа беше една от много успешните български програми за заетост. В Германия например програмата, известна като 50+ неизменно съпътства пенсионната реформа за увеличаване на пенсионната възраст (така наречената реформа Рийстер). За съжаление в момента по нищо не личи правителството да има планове да компенсира ефектите от увеличаването на възрастта за пенсиониране със заздравяване на подобни програми.

Демографската тенденция в България не е от най-благоприятните, но не е и повод за паника и създаване на допълнителна несигурност поради прибързани, спонтанни и неразбрани от обществото решения. Като цяло средната продължителност на живота ще продължава да расте, като към 2040 г. в България тя може да достигне 78-79 години, оставайки при това една от най-ниските в Европа, но нараствайки с изпреварващи темпове. Картината в момента е подобна. България се нарежда сред страните с най-малка очаквана продължителност на живота. Напоследък в дебата по въпроса за пенсиите се изтъква, че всъщност ниската средна  продължителност на живота се дължи на представители на етническите малцинства и особено на ромите, на хората с по-ниско образование, по-ниска квалификация и по-ниски доходи. Подобна зависимост за съжаление се наблюдава навсякъде по света, но особено подчертано в страни с големи неравенства в доходите. Между другото, както потвърди и последното преброяване, ромите имат дял от населението, който дори при голяма разлика в очакваната продължителност на живота, не може да повлияе значително на средните показатели (става дума за намаляване с месеци, а не с години). Но фактът, че има маргинализирани групи, които са много по-потърпевши от останалите не може да бъде аргумент "за", а само аргумент "против" дадена реформа, увеличаваща социалната дистанция.

В дългосрочен план сегашното равнище на принос към пенсионната система е нереалистично ниско и твърдението, че при подобни ставки можем да имаме устойчива и адекватна пенсионна система е чист популизъм. И това е валидно независимо от баланса между капиталовите и разходопокривния стълб, който изберем. Сега наистина не е добър момент за промяна на осигурителните ставки, което не означава че предишни техни необосновани намалявания не бяха грешка. Но в средносрочен план, при започване на икономическото възстановяване та опция трябва да бъде поставена на масата и обсъдена от социалните партньори.

Изтъкваните предимства от засилването на капиталовите схеми не са безспорни, а съпътстващата цена за преминаване към тях е непосилна за нашия бюджет при сегашните му размери. При българската данъчна система за тези реформи първо няма необходимите бюджетни средства и второ – срещу някои от предполагаемите негативни ефекти няма налични инструменти. В страни със стабилни социални мрежи и по-справедливо облагане на доходите, тези рискове са много по-малки. 

Доброто управление в публичния сектор значително се различава от примерите за добро управление в бизнеса, особено във високорисковия бизнес като този на инвестиционните фондове. В публичния сектор най-важните ценности трябва да бъдат стабилността, предсказуемостта и устойчивостта, а не поемането на рискове и бързата реакция на променящи се ситуации.

сп. ТЕМА, 3 декември 2011 г.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: solidarnabulgaria
Категория: Политика
Прочетен: 123017
Постинги: 17
Коментари: 189
Гласове: 39
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031